Дантелени кърпички

Не съм сигурна дали в момента са модерни. Има жени, които с удоволствие ги носят. Слагат ги в джобчето на костюма, защото това е едно чудесно допълнение към тоалета. Стоят като едно чудно разцъфнало цвете, различно от китайските рози и цветя. От тази моя колекция не съм ползвала нито една. Това е като приказката за обущаря и обувките. Остана само удоволствието от създаването им - едно мое старо и позабравено хоби. За да докажа, че и мене ме бива, грабнах куката игла и под мъдрото ръководство на моята майка, се научих да плета на една кука. Отдавна не съм създала нещо, но май модата на ръчно правените неща никога няма да  отмине... 

Като се усъвършенствах с едната кука, дойде ред и на иглата за шиене, с кенето...

Повечето създадох от коприна с копринени конци, които придават допълнителна ефирност, нежност и красота...

Първият ред и обримчването е много важен. Мисля, че съм се справила добре, не личи къде  е лицето и опакото нали? Колко съм скромна!...

И като се има предвид, че някои са с размер на квадрата 25 сантиметра, плетенето на 1 метър дантела си е доста ръчен труд...Сега, ако някой ми връчи куката, не съм сигурна дали ще се наема да продължа.

А колко съм подарила, нямат брой. Имам приятелка, която ги колекционира. Отдавна не съм захранвала колекцията й. 

Сигурна съм, че има жени, които плетат много повече от мене. Това е доста успокояващо хоби.

Арт - терапия, както казва една моя приятелка...

Защо ги показвам ли? Така реших, мисля, че са красиви...И за да им се насладите и Вие, скъпи мои читателки и последователки!

Сега пък се занимавам с канзаши. Аз не знам кога ще спра! Като видя нещо красиво и трябва да  мога да го създам и аз. Защо ли? Защото ми харесва красотата навсякъде около мене, искам да се науча на още много неща. Искам да се науча да рисувам върху стъкло, да украсявам бутилки с шампанско, да умея да правя още много, много красиви неща. Ще ми стигне ли времето?
Един живот е недостатъчен, човек да умее всичко... 

Годишнина от сватбата

Има един ден в календара през годината, който наред с рождените дни на близките, се нарежда на челно място. Това е денят, в който отбелязваме годишнина от сватбата. В началото като младоженци, наред с младостта и еуфорията, денят се планира предварително, празнува се подобаващо. След определен брой години, улисани в ежедневието, само го отбелязваме, без да имаме време да празнуваме така, както в началото...
Но денят си заслужава да бъде отбелязан, празнуван, споменаван. Това е един специален ден, когато спомените са така кристално чисти и незабравими, че не вярвам някой да ги забрави лесно. И дали има човек, който е забравил сватбения ден?

Снимките в момента навяват  не само мили спомени, но и леки комични коментари, но ти се иска да си млад, да хвърчиш и пърхаш от щастие, да мечтаеш и да си мислиш, че всичко ще се сбъдне...

И то се сбъдва, ако наистина мечтаеш, пожелаваш си и го желаеш с цялата си душа и сърце...

Миговете на щастие са толкова кратки, че си заслужава да воюваш всяка минута, всеки час, всеки ден, ден след ден, да преследваш и търсиш верния път, да вървиш по вярната пътека...

Но когато имаш мъжко рамо, на което да се облегнеш и поплачеш в миг на слабост, трудностите в живота се понасят по - лесно...И така, денят за нас е специален, трапезата също...

В Банско има приказка " Жена, която не  може да изгледа един маж и две-три деца, ич да се не жени!" В превод - мъжът също има нужда от гледане.

Аз допълвам, че жена, която не може да направи една торта и да замеси една питка, каква жена е? Разбира се, не искам да засегна никой... Има толкова способни и кадърни жени, за които месенето на питка е отживелица, дори и машината да ти замеси тестото, а тортата е губене на ценно време...Те пък са постигнали върха в професионалната кариера, или умело съчетават и двете неща? Сигурна съм, че има такива жени!

Семейството се нуждае от домашен уют, от пример за децата. И това го създава жената, която трябва да бъде най - напред грижовна майка, домакиня и любяща съпруга. Така го разбирам аз.

С една дума, всеки да празнува така, както усеща и разбира празника!

Допълнение към официалния вечерен тоалет

Покрай сватбените емоции през месец август не остана време да покажа каква чанта, или по-точно портмоне успях да си направя. Като прегледах гардероба си, установих, че тоалетът в черно най - добре ще пасва на вечерната сватба. 

Освен това, той успешно прикриваше "любовните дръжки"- паласките около талията...Летните ястия не успяха да редуцират  достатъчно мечтаната талия... Решението за цвета на тоалета беше взето, трябваше обаче и подходящо допълнение към него - подходящо портмоне. Обемните чанти не са подходящи за вечерно официално събитие. Поне това трябва да спазваме. Нали  искаме да сме изискани? А и гледаме актрисите по червените килими... Всички са с портмонета, къде под наем, къде рекламни, но портмонета. Не съм видяла до сега чанти. И така, пообиколих магазините и не харесах нищо. То  си е закон при мене, когато търся нещо, да не го намеря. Най-успешни за мене винаги са били ненадейните покупки - минаваш случайно, поглеждаш и нещо, което си търсил в определен момент, се появява...

Пазарът не предложи нищо в този момент и внезапно изникна идеята да си го направя сама. Сетих се, че имам едно старо портмоне от студентските години. Като видях какво се предлага, реших да го преобразя и да го превърна в стилно вечерно портмоне...Купих черен сатен. Развалих и един стар гердан, за да взема синджира, после видях, че такъв се продава. 

Но нали не съм шивачка, не съм по шева и кройките и не знаех от къде да започна. Знаех какво искам, но как ще стане?... Накрая започнах смело, без много умуване...

В синджира промуших велурена черна нишка, която да придаде здравина и красота.

И в зависимост от бижутата, златни или сребърни, направих две дръжки. Накрая дойде ред и на цветето - канзаши естествено, което мисля, даде чудесен елегантен завършек на всичко.

А дали е така, оценката оставям на Вас, скъпи читателки и последователки! А идеята, очаквам да я доразвиете и да превърнете старите си портмонета и чанти в модерни и съвременни допълнения към тоалета на всяка изискана жена...

Мидени творения

С лека носталгия към отиващото си топло лято и с желанието си да запазим приятни спомени и емоции от лятната почивка на морския бряг, изработих тези сувенири. От морето си донесох миди. Като малко дете събирах по пясъка и по брега. Да се чуди човек, не видях деца да събират миди... Бурното море и пенещите се вълни изхвърлят доста интересни находки понякога...

Не знаех дали въобще ще ги употребя някога и дали ще им намеря приложение, но събрах доста и различни. Първо ги измих старателно, престояха си доста време на терасата да се сушат. После ги прибрах и сортирах. Въртяха ми се някакви идеи в главата, но чаках да се избистрят и да получа някакво вдъхновение. 

В началото се чудех от къде и как да започна, но слепвайки няколко миди със силикон, дадох простор на въображението си...

Боядисах морска сол с мастило в различни цветове, отгоре подредих няколко миди. Ето Ви една "мидена икебана"...

И свещник ...

И друго решение...

А облепвайки едно дървено шишче с миди, се роди този свещник :

После се сетих, че имам една пукната чиния, която никъде не влизаше в употреба, но как да я изхвърля? Може пък да потрябва за нещо! И ето, дойде момента да потрябва...

Започнах да я облепвам с миди и лепило, без да имам ясна цел...

В средата оставих празно място, за различни аранжировки:

И продължение на няколко вечери, докато се чудим "Къде е Маги", се получиха и други интересни нещица...

Не е необходимо да следиш сериала със скръстени ръце на дивана. И без това действието не е толкова динамично... Единственото, което искам, е  да я намерят жива и здрава, за да видя още един път красивото лице на младата, талантлива и красива начинаеща актриса Евелин Костова.

От счупен рапан, облепен с миди...

От интересни камъчета и счупени миди се получават интересни миниатюри :

Можем да включим в аранжировката и мидената чинийка за ядки, която сигурно има в доста домове.

Аранжировките са безброй... само с няколко мидени неща...

И накрая моята гордост, тези красиви мидени сувенирчета, които се родиха съвсем спонтанно, с няколко перлички и разноцветни камъчета за разкош...

Или с малки охлювчета, поставени небрежно върху мидената черупка...

Стоят много елегантно и са красиви. Променят интериора. Понякога един малък акцент или цветно петно създават доста настроение. Напомнят ни за лятото, за босите крака по брега на морето, за топлината, за слънцето, за приятните мигове на отмора и почивка...

Това е от мен, скъпи читатели и читателки. Ще се надявам Вие да продължите с още по-красиви мидени творения...!

"Аполония-2012" и истинското сладко от зелени смокини

Аполония - ежегодните празници на изкуствата в Созопол, а Аполония Понтика - древното гръцко име на града. И не случайно е наречен така, защото е основан от древногръцки преселници от Милет, които и до ден днешен пазят за поколенията своите кулинарни похвати и рецепти в приготвянето на риба, сладко и много други. Дори гадаят по крайбрежния вятър, който те наричат мелтем, какво ще бъде времето. Ако мелтемът не спре повече от три дни, времето трайно ще се развали!

Избрахме да си вземем довиждане със слънчевото лято отново в Созопол, като съчетаем почивните дни и полезното с приятното. 

Разбира се, посетихме и някои от културните мероприятия на Аполония - 2012. Изгледахме с голям интерес предпремиерата на българския филм "Аз съм ти" по недовършен роман на Димитър Димов, довършен от дъщеря му и филмиран. Въздействащ, за невъзможната любов, със  съвременен поглед през 2008 година!

Премиерата ще бъде през ноември в НДК, а това, че го видяхме след Варна, е все пак привилегия...А какво ще каже критиката за мен е без значение, след като ме завладя истински! С една дума - филмът си заслужава!

И сега за сладкото от зелени смокини. То като че ли е запазената марка на този град. Разхождаш се по тесните калдъръмени улички и ароматът на смокини те облъхва... Оглеждаш се и виждаш зреещи смокини...Растат почти във всеки двор.

И буквално на всеки ъгъл се продава сладко от зелени смокини. Има и от узрели разбира се.

Искам да внеса яснота по въпроса с това сладко, да разсея някои заблуди на жени, които също като мене упорито публикуват в блоговете си рецепта за сладко от зелени смокини през месец август или септември, когато наистина узряват смокините.Това е дърво, чиито плодове зреят постепенно. И в момента има зелени смокини. Не че не става сладкото , но не е истинското...

През август донесох от Созопол зелени смокини, които набрах сама при една разходка до "Дюни" в леко облачен ден, с идеята да направя сладко. Набрах си ги по пътя. Ей така, до пътя си растат смокиновите дървета...

Ама аз кога съм правила сладко от смокини и то зелени, че да знам, че брането им става с ръкавици и че сокът, който пускат така щипе, че едва не получих сериозни обриви?! Но упоритостта е голяма работа! Не исках да се предавам, като ми казаха, че това не е същото сладко... Но усилията ми не трябваше да останат напразни. Толкова се измъчих с брането и да се предам...Никога!...Ето го и него...

Направих го по указанията на стари жени от Созопол. Спазих казаната технология, но...!!! Не се получи същото...Защо? Нали са зелени? Сиропът ми също е прозрачен? Ами защото...

Защото истинското сладко от зелени смокини се прави през месец май и е от специално дърво, което ражда "мъжки" смокини. Те остават зелени и не узряват. Нямат семки. Цъфтят първи, след 15 април. Вътре плодчето е гъбесто, като дунапрен. Ароматът е специфичен, неповторим, а смокините се запазват тъмнозелени, с прозрачен светлозелен сироп! Това е истинското сладко!

Това е сладкото, което си купих от жена, която е преработила две дървета и от която разбрах технологията. Потвърдиха го и други "гърчоля" от стария град. Така ги нарече жената от новата част, която ми продаде заветното бурканче и ми разкри технологията. 

А тя е следната:

Измиват се смокините и се заливат със студена вода. На върха на ножа се слага син камък - меден сулфат. Той се слага да неутрализира соковете и да запази зеления цвят, до завиране на водата. Изхвърля се първата вода, смокините се изплакват и се налива нова студена вода. Отново до завиране и процедурата се повтаря. Така три пъти, като синият камък се слага само в първата вода. След това смокините се изстискват, да заприличат на стафиди. Надупчват се с вилица, за да се напоят със сироп. Приготвя се захарен сироп и изстисканите смокини се слагат в него. Процедурата нататък е позната. Това е! Това е истинското сладко, другото не е същото...

Преценете сами! Дано съм била полезна на някои упорити като мене. "Човек се учи цял живот"  е казал народът. И добре го е казал... 

Взимаме си довиждане със Созопол, с лятото и с няколко пресни паламуда доволни и изпълнени с приятни емоции потегляме обратно...към ежедневието! С малко носталгия и устремени към следващото лято! Да сме живи и здрави!...